Беше точно по това време, което нито е късен следобед, нито е ранна вечер. А нали и в България сме с 1 час напред, малко ми беше трудно да се ориентирам. Както и да е, още не беше се мръкнало съвсем когато излязохме да вечеряме. Домакините (Анхел и Серхио) ни заведоха (мен, колежки от Словакия и Румъния и колега от Чехия) в Museo del Jamon, или на БГ, в Музея на шунката. Това са верига от заведения с едно и също име, пръснати из центъра на града. Ядохме малко като прасета, но пък беше вкусно и весело. Колко вида шунка имат тия хора, просто не е истина. После малко се помотахме из района. Всъщност, разхождахме се предимно вечер, защото през деня трябваше да работим по-съсредоточено. Та първата вечер отидохме до Plaza Mayor. После минахме покрай Plaza Royal и двореца, театъра, после до Plaza de Espana с паметник на Дон Кихот и Санчо Панса, и после обратно по някакви улички се прибрахме в хотела.

El Museo del jamon

Следващата сутрин започна с много добра закуска и първо мадридско приключение – трябваше да стигнем от хотела до един офис, който се намира на спирка El Pozo, обаче спирка не на метро и рейс, а на влак. Въоръжихме се с карти на града, на метрото, билети за 10 пътувания с градския транспорт. Метрото в Мадрид е пълна лудница. Нагоре, надолу, слизаш, качваш се, пак слизаш, минаваш от тук, от там, ескалатори, работи… Като метрото в Париж, само че по-сложно. Както и да е, малко бавно, но сигурно се придвижихме, до където трябва. Вече ни очакваха, посрещнаха ни с всичките му подробности и метани. Към 12.30 ч. испанците решиха, че е време за обяд. Отидохме в търговски център, близо до офиса и се почна едно много лудо ядене. Аз имах неблагоразумието да си пожелая Sopa Castellana (Супа по Кастилски), която е наблъскана с парчета свинска сланина. А освен че си я пожелах, трябваше и да се правя, че много ми харесва. Шкембе чорбата е направо цвете пред тази своя посестрима. Но иначе като цяло, кухнята е фантастична. Много ме радват сервитьорите, които с някакъв финес тряскат чиниите пред теб. Но го правят с усмивка.

Всъщност, всички хора са усмихнати. И всъщност хората придават 90% от атмосферата на града. Всичко, което сте чували за Испания и испанците е истина. Носят си новите дрехи, стараят се да изглеждат добре и го правят. Всеки от тях – мъже и жени, момичета и момчета си е сложил една щипка „кич”, ей така, за разкош. Мъжете с разкопчано копче на ризата (всъщност двете последни копчета са разкопчани) и гел на косата, както и жените, впрочем. Невероятни хора са. Никой не бърза за никъде, винаги всичко е наред или ако не е – ще се оправи; спокойно, първо ще си починат, после ще свършат работа, първо ще хапнат, ще пийнат, ще излязат да ги видят хората и те да видят малко народ; да изпият една бира някъде на крак… Със сигурност не са хора без проблеми. Но проблемите не са основното, с което им е ангажиран живота.

Разбира се, символа на града El Оso y El Madrono не остана не запечатан в цифровата камера. Както и надписа Tio Pepe, който се извисява над Plaza del Sol.

Вечер, особено в петък и събота улиците са фрашкани с народ. Gran via е направо лудница. Тълпата те носи, накъдето пожелае и отклоняването в друга посока е леко усложнено от притискащите те хора. Все едно целия град е излязъл на тази улица по едно и също време. А като слязохме в метрото, се оказа, че целият град е не само по улиците, но и под земята, пътувайки на някъде.

В петък вечеряхме на Plaza Mayor, а след това се размотавахме по улиците доста време. Не знам как се нарича района около Plaza del Sol, но нощният живот там ври на повече от 100 градуса. Навсякъде е тъпкано и малко трудно можеш да влезеш и да пийнеш нещо в някоя от бирарийте. Не заради друго си мисля така, а защото не ни разрешаваха да останем, ако само ще се наливаме с алкохоли. И така, лутайки се из уличките, зоркото ми око хвана надпис на една врата, на който пишеше “Cardomomo – Flamenco Bar”. Влязохме, и различно от очакванията ми се оказа, че това не е много популярно туристическо място. Носеха се ритми на фламенко, а различни младежи потропваха с крак и пляскаха с ръце. Тогава разбрах, че фламенкото не се танцува само така, както сме гледали по филмите. Фламенкото се танцува и само с пляскане, но не каквото и да е. Имаше няколко млади момчета, (които малко по-късно се оказа, че са jitanos), които наредени в кръг около масата с напитките си, пляскаха в синхронен хаотичен ритъм върху музиката, която се носеше в заведението. Много истинско беше. Личеше им, че преживяват тази музика… Затворените очи, стойката на тялото… Не мога да си представя какво е в Андалусия, където (до колкото знам) има най-много роми в Испания.

Не знам от къде сме минали след като си тръгнахме, но попаднахме на ул. „Матроне” или нещо от сорта. Излиза на Plaza del Sol. Това е улица, на която има много секс-магазини и момичета, облечени оскъдно, подпрени на уличните лампи, чакащи незнайно или знайно кого…

Нямаше да си простя, ако не бях отишъл до музея Прадо. Отидохме там в събота следобед и се наредихме на една доста дълга опашка. В момента тече изложба на Тинторето. Ние влязохме при основната колекция, защото се оказа, че Тинторето не е по източно-европейския ми джоб. Но не съжалявам. Това, което видях отново ме развълнува. Тициан, Гоя, Рафаел и много други световни класици са представени в изобилие. Голата Маха, Златният дъжд, Инфантите и др. картини, които съм виждал в учебниците по история на изкуството и музеология бяха окачени по стените. 

Не подозирах, че следите от четки върху платната могат да са толкова силно преживяване. За съжаление 2-та часа, които прекарах в музея не бяха достатъчни да се спра пред всяка картина, вероятно и цял ден няма да стигне. Трябваше да тръгваме, защото бяхме поканени на вечеря от Instituto de Juventud (държавна структура, която работи за младите хора в страната).

Ресторантът беше шикарски, в богаташки квартал, близо до Puerta de Alcala. Противно на очакванията ми, представителите на младежкия институт не бяха някакви спечени чиновници. Видяхме се пред ресторант “La Fonda” и още преди да ни представят, те започнаха да ни прегръщат за добре дошли. Хора на средна възраст, но много приятни, с много младежко мислене. Горди с това, че (почти) никъде няма по света държавна институция, която да е посветена само на младите хора. Винаги младежите са сложени с нещо друго. Както е и при нас с Държавната агенция за младежта И спорта. А колко много неща правят, просто не е истина. Не изключвам вероятността и просто да са си правили една добра реклама. Но наистина финансират и ко-финансират много младежки проекти, програми и инициативи.

А вечерята… Прекрасна! За начало сьомга, след това риба тон с невероятен сос, рибен пастет, мус от бяла риба. Основно – аржентинско телешко със сос от няколко сирена, пържени картофи и салата. Огромна порция. Всичко това полято с огромно количество испанско червено вино. И разбира се десерт – истинско тирамису… След което донесоха и сладолед, който просто нямаше как да погълна. Единствения възможен начин щеше да бъде, ако аз си отворя устата, а някой с крак натъпква вътре храна. Движенията ми след това невероятно свинско ядене бяха доста флегматични и почти не се случваха. Но се прибрахме до хотела благополучно, разхождайки се за последен път под нощните светлини на Мадрид.

На другия ден не закусвах. Отворих широко прозорците на стаята, пуснах си фламенко музиката, която си купих и дишах… телефонът в стаята звънна и от рецепцията ми съобщиха, че бусът за летището ме чака.

Около 2 часа по-късно вече летя над Швейцария. А още няколко часа по-късно ще бъда в София. Там, където животът ще ме грабне отново с ежедневните радости и проблеми, а споменът за Cardomomo, Sopa Castellana и Tio Pepe ще ми напомня за невероятните 5 дни, които прекарах в столицата на шунката, класният футбол, кипящия нощен живот, и тълпи от прекрасни хора… 

]]>

Малко съм отнесен напоследък, рядко гледам ТВ, почти не слушам радио. И не че по някакъв начин отбелязвам 10-ти ноември, но се сещам за това, което се случи тогава, преди 18 години.

Моето семейство беше едно нормално, средностатистическо семейство, живеещо според всякакви изисквания и ограничения на комунизма. Беше клетка на обществото. Майка ми работеше (и все още работи) в детска градина, баща ми беше военен. Аз бях трети клас и бях знаменосец. Обичах си синята връзка. И отговарях за знамето на класа, което беше сложено в една витрина в класната ни стая.

През 1989 г. бях на 9 г. Една вечер с брат ми си играехме, майка гледаше ТВ и чакахме татко да се прибере от работа, за да вечеряме. Някакви събрания даваха, които както и сега, хич не са ми интересни. На майка ми, обаче, и беше много интересно, което беше странно. Не си спомням много. Спомням си, че по едно време сама каза на себе си „Край, свърши се!“, което хич не можех да разтълкувам какво трябва да означава. Разбирах, обаче, че се случва нещо голямо и важно. Спомням си, че баща ми беше много замислен като се прибра. Спомням си, че години преди това, когато кръщаваха мен и брат ми (1987 г.), татко и дядо (бил мииционер някога) не влязоха в църквата. Не знаех защо, а и честно казано тогава не ме интересуваше особено. След това разбрах, че не са искали да рискуват. Баща ми е могъл да си загуби работата си, ако някой го наклевети. А клеветници, както се вижда сега, е имало много. Известно време той не знаеше как да реагира след 10-ти. Доста време му отне да излезе от матрицата, в която се беше набутал. Всъщност никога няма напълно да излезе.

За мен спомените от онова време не са много, но са цветни: сладкарниците „Захарно петле“, почивките във ведомствените почивни станции на Шкорпиовци и Пампорово, москвича който се разваляше непрекъснато насред пътя, наливната боза в магазинчето на леля Донка, лимонада в стъклена бутилка, сайдер, алтай, кисело мляко в буркан, родопчета, Република, марципан, шоколад Кума Лиса, дъвки „Идеал“ с едни смешни картинки, реката на село, магарето, козата Нели, сини къси панталонки, вечерен огън, „Тимур и неговата команда“, Митко Палаузов и ястребинчетата.

По някаква случайност имам спомени от репортаж по телевизията, който показва как един хеликоптер отнася петолъчката от партийния дом. Не разбиах какво се случва. Не разбрах защо взривиха и мавзолея, въпреки че тогава вече бях студент, с оформено съзнание. Не разбирам и защо някои искат да се демонтира паметниката на Съветската армия. Това е ИСТОРИЯ! Добра, лоша… това е историята ни! Която сме си изградили ние, чрез някой друг.

Мисля си, че много дъго време хората не знаеха какво да правят със свободата си. Представете си само – 45 години робуване и изведнъж ви казват – свободни сте, тръгвайте! Ок, но накъде? По кой път? С какви обувки? С влак, с кола, пеша? Желанта демокрация и новите възможности бяха свободата. Или свободията – не знам.

Светът се отвори и настана хаос. Спомням си, че бяхме 4-5 клас и се разделяхме на групички - СДС и БСП и се надвиквахме – БеСеПе едните и СеДеСе другите. Едва ли сме знаели точно защо го правим и какво правим. Важното е друго. Вероятно несъзнателно сме били наясно, че хората вече са свободни да избират и да решават сами. Когато имат избор…

Аз съм щастлив, и съм доволен че съм живял вчера, че живея днес и ще живея утре

В “Практикер” например, продавач-консултантите се държат така, все едно насила някой ги е накарал да работят там и едва ли не ти прави супер лична услуга като ти отговори на някой въпрос. Поне да отговаряха като хората. В магазините, продавач(к)ите няма да се отучат от навика си да се лепнат за теб веднага щом влезеш и да те питат нещо определено ли търсиш. Ако пък пробваш нещо и след това решиш, че не ти харесва – направо си станал жертва на отровния им поглед. Решавам онзи ден, на пазара на Графа, да си купя малко череши. Поглеждам цената – 2.50. Супер! Оказа се обаче, че 2.50 са 100 гр., а не както обикновено се обозначават цените за 1 кг. Погледнете какво се случва в строителството – непрекъснато пада някое скеле, нещо се срутва, случва се инцидент. За хотелите по морето няма да говоря. Там са събрани от кол и въже всякакви хора, които са изявили желание за работа. Девойките на рецепцията се учат как да работят на хотелските системи 1-2 седмици преди началото на сезона и после като им се изсипят 4 автобуса с пристигащи туристи и 3 със заминаващи, се виждат в чудо – ключове, паспорти, кой платил, кой не платил, кой ползвал минибар, кой пил в бара, пък не си платил, някой недоволен и не иска да плаща и… ела гледай кво става… Много са ми любими сърдитите сервитьорки. Смятам себе си за изключително непридирчив клиент, винаги оставям бакшиш. Но все пак, нека да си имаме уважението. Не са сложени там насила, сами са си избрали тази професия. Плащам си и искам нормално обслужване… нормално! Не искам да ми се разхождат голи и с минижупи, искам да ми носят това, което си поръчвам без да ми го тряскат на масата и без да ме гледат така, все едно те ме черпят. Много ми става хубаво пък като видя на вратата на някой магазин, гише, каса табелка “В обедна почивка” или “В съседния магазин съм”. Абе каква обедна почивка бе господа? Кога очаквате да ви се наредят хора на опашка ако не през тяхната обедна почивка, особено в центъра. А пък за работното време на касите по кварталите – нямам думи. Тези хора, като че ли не отчитат факта, че работното им време не е съобразено с това на потенциалните им клиенти. Ако аз работя от 9 до 18 ч. и съм в центъра и движа с маршрутки, означава, че тръгвам от вкъщи в 8 и се прибирам в 19 ч. Т.е. няма как да си платя сметката ако работното време на касата на кварталния Интернет (всъщност единствената, която е с подходящо работно време, за което им благодаря) е от 10 до 16 ч. с обедна почивка от 12 до 14ч. За Мобилтел няма да говоря, направих го в предния пост. Само ще кажа, че не може такава огромна компания, каквато Мтел са, служителите им да не говорят на един език. Ако работата на операторите е да работят с клиенти, те трябва да говорят така, че в твърденията им да няма разминавания. И с ОББ имам проблемче. Подадох молба за предсрочно погасяване на един кредит, внесох колкото пари ми казаха, че трябва да внеса и ми казаха, че след 3 дни кредита ще е погасен. 10 дни по-късно, все още това не се е случило. Обадих се на телефона им за клиенти, от където ми казаха, че погасяването отнема 2-3 седмици. Девойката, която ме обслужва в клона на банката ми каза, че приключването продължава 3 работни дни. Разликата от 3 дни до 3 седмици е… сравнително добра разлика. Особено, когато говорим за пари. Така че, ОББ влиза в черния списък заедно с Мтел. В градския транспорт вече няма добри шофьори. Всичките отидоха в междуградските автобусни линии, където заплащането е по-дбро и работата е по-спокойна.

Най-ми е пресен спомена за добър пример от заведенията в Истанбул. Там сервитьорите са само мъже (и с риск да навляза в малко сексистка тематика, но моля ви жени, признайте си), които по принцип сме по-малко конфликтни от жените, и обслужването наистина е по-добро от това в България. В пъти! По-добро е и от това в Унгария и Румъния. По-добро е и от това в Париж, където много обичат да се правят че не разбират английски.

Защо се случва така при нас? Защото в България не се влагат пари в обучение на обслужващия персонал. И защото тези, които са надарени по природа работят по-добра работа или просто напускат страната и отиват някъде, където се плаща по-добре. И докога ще е така? Вероятно още дълго време. Защото влагането на пари в обслужващия персонал, ще вдигне цената на самия персонал, което пък ще наложи повишаване на заплащането. В България няма луди, които да искат да плащат повече, като могат да плащат и по-малко. Само че за сметка на какво?

Българският потребител става все по-взискателен и евтини номера няма да минават още дълго време. Тогава, а някои и сега, предпочитат да платят повече за по-добър сервиз, но да избегнат просташки погледи, недоумяващи рецепционистки и идиотски табелки лепнати по вратите на магазините.

Искам професионален подход, индивидуално отношение и качество, съответстващо на цената. Нищо повече.

Малко по-назад в блога бях пуснал 2 постинга за една случка с Мобилтел. Това е третия и е продължение на предните. Който иска, може да ги изчете. Тука само накратко ще разкажа каквоп се случва.

Лятото бях в Унгария, в едно забутано селце, в което няма интернет, а намен ми беше спешно да си проверя мейла. Знам, че мога да го направя през телефона си и се обадих на центъра за обслужване наклиенти на Мтел на *88. Попитах за цената, операторът ми каза 4,80 лв. за 1 мегабайт. Изпрати ми и необходимите настройки за телефона. Аз като пич сметнах горе-долу колко МБ ще изхарча и си проверих мейла много смело. После, като засякох брояча на данни в телефона, видях че съм използвал около 9 МБ. Което на цена от 4,80 лв/мб прави около 45 лв. Като ми дойде сметката обаче, само за и-нет имах да плащам 180 лв. отидох в офис на Мтел, от където ми казаха, че явно има грешка, защото цената била 2,50 лв./мб но не знаеха точно от къде идва тая грешка. След няколко посещения се оказа, че цената не била 2,50 лв., нито 4,80 лв./мб. Всъщност тя е 4,80 лв. но за 100 кб, а не за 1 мб. Информираха ме, че вероятно аз не съм разбрал правилно. Извинете, но аз съм млад човек, работя с компютър от 10-ина години и знам какво е килобайт, знам какво е и мегабайт. опитах се да им обясня няколко пъти, че техния колега ме е подвел с грешна цена, че имат записи на разговорите с оператора и т.н. но нищо не стана. И пуснах жалба…

Пуснах жалба на 28.08.2007 г. По закон, а и според Общите условия публикувани на сайта на Мтел, са длъжни да ми отговорят в едномесечен срок. При подаване на жалбата ми обясниха, че ще се свържат с мен, за д ами дадат входящ номер. 10-ина дни по-късно все още никой не ми се беше обадил. тогава отново се обадих на *88. От там правиха някакви проверки и след около 20 мин. ми казаха, че жалбата ми е заведена и ми дадоха входящ номер. Около седмица по-късно получих и смс, в който ме уведомиха че жалбата е заведена и има входящ номер.

И зачаках. ртрябваше да получа отговор до 28.09.07, но това не се случи. Към 10-ти октомври отново звъннах на *88 и ми обясниха, че имам отговор и че мога да го взема от всеки офис на Мтел. като попитах защо не ми го пращат на адреса за кореспонденция не можаха да ми дадат отговор. няколко дни по-късно отидох в офиса им в Мола на Стамболийски. След като си платих поредната сметка ги помолих да се свържат с колегите си от  „Жалби“ и да ми дадат писмото с отговор на моята жалба. Доста време се свързваха и накрая ми казаха да изчакам 10-ина минути, защото ще пуснат писмото на факса на магазина. След 10 минути нямаше факс. Отидох да хапна, мотах с из мола и сле доколо час и половина се върнах в Мтел. Факса още не беше дошъл. Не знаеха покаква причина се бави и ми обещаха, че щом факса дойде ще ми звъннат на мобилния, за да отида да го взема. Всичко това се случи миналия вторник. (Днес, една седмица по-късно все още не са се обадили).

Те не ми дадоха телефон за връзка с тях и в четвъртък, 18-ти октомври за пореден път звънях на *88. От там ми обясниха, че аз нещо съм се объркал и няма как да са ме върнали от магазина без факса. Все едно аз си измислям. Казаха ми и че жалбата ми е решена не в моя полза (колко изненадващо само) и че всъщност не ми трябва писмен отговор щом сега ми го съобщават по телефона. Настоях, че искам да получа отговор, защото смятам да продължавам да си комуникирам с тях, докато те не си оправят неоправените си лъжливи служители. Е, не му го казах това, но си го мислех. Помолиха ме отново да отида до някой офис на Мтел и ме увериха, че този път ще си получа писмото. Аз обаче отказах и обясних на младежа, че те ще трябва да ме намерят и да ми го дадат по някакъв начин до края на деня, защото вече са доста извън определения в общите условия срок и е в техен интерес да го направят. (Не разбирам защо не ми пуснаха писмото в срок. Нямат 20 стотинки за пощенски плик ли?). Още повече, че те се дънят в момента, а не аз.

На следващия ден (петък) следобед изпратих писмо до директора на Мобилтел, отделите за зашита на потребителите в Министерство на икономиката и Комисията за регулиране на съобщенията, както и до комисията за защита на потребителите, общо до 6 човека. Сега ще чакам 1 месец, какъвто е законния срок да ми отговорят. След това, ако нищо не стане, ще отида в Икономическа полиция.

Вечерта в петък като се прибрах видях че имам писмо от Мтел, подписано от Здравко Георгиев, директор „Обслужване на клиенти“ в Мобилтел. В писмото ми обясняват, как всичко си било тарифирано съвсем нормално. И никъде не споменават за разговорът ми с техния оператор от кол-центъра, който ми даде грешна цена и заради който се случва цялата история. Все едно това изобщо не е фактор. Изпратили са ми даже и табличка за цените на интернет през gprs в роуминг.

Само че явно не са ме разбрали. или им изнася да се правят, че не ме разбират. Нямам проблем с техните изчисления, тарифиране и цени. Имам проблем с това, че ми дадоха грешна информация, вследствие на което се изръсих яко. И понеже те ме подведоха, искам те да си понесат последствията. Което ще направят, защото няма да спра докато това не се случи!

Да си имаме уважението, г-да и г-жи от Мобилтел!

 Денят е петък -10.08, часът е около 15.30 ч. Гаджето ме чака на фонтана Славейков и заедно отиваме до офиса на

Мтел на Раковска. Девойката дето онзи ден ме „обслужи” беше там, на нейното гише една лелка беше застанала и като че ли нямаше намерение да си тръгва скоро. На другото гише работеше младежът, който онзи ден беше в бек офиса. Девойката ме зърна с периферното си зрение, направи се, че не ме вижда и започна усилено да обяснява нещо на лелката, с надеждата, че младежът ще се освободи преди нея и ще отида при него. Както и да е, това не се случи, въпреки че младежът се освободи преди нея. Когато дойде моя ред при служителката, пристъпих напред.

- Здравейте, идвам за разпечатка на фактурата, която не можахте да ми дадете преди 2 дни.
- Не си спомням, за каква фактура става въпрос.
- Фактурата, за чиято разпечатка ми начислихте пари, а след това не можахте да ми разпечатахте и ми да дадохте разпечатка, която не ми беше особено нужна, сещате ли се?
-         Ами да, но не помня точно за какво ставаше въпрос. 
-     Добре, дайте ми разпечатката. Днес системата позволява ли ви да я изпринтите?
-         Чакайте да проверя.
-         Добре.
-         Но знаете ли, днес работя като каса (!!!), ще ви помоля да изчакате при колегата.

-         Моля?

-         Днес при мен се плащат сметки.

-         А при него какво се прави? Не е ли без значение?

-         Ми не.

-         Ми добре.

Отстъпвам назад и заставам пред гишето на младежа. При него бяха застанали 2 дами, на които той обясняваше нещо за абонаменти и нямаше шанса да свършат скоро. За сметка бяха 2-ма души, които минаха за по-малко от минутка при служителката. Като си тръгнаха я погледнах и повдигнах вежди въпросително.

-         Ами няма вече хора, хайде заповядайте.

-         Благодаря! Лична карта искате ли?

-         Ами не, няма нужда.

След 1-2 минути са ми начислени 4,80 лв. за разпечатка и вече я държа в ръцете си.

- Да ви помоля сега да ми кажете кое и къде показва колко мегабайта съм изхарчил и колко пари ми взимате за всяко свързване с Интернет.
- Ами ето тук, погледнете.

Поглеждам. На няколко места пише следното (случайно избрани извадки):

Общо 170,67 лв. Но! Въпреки че имам разпечатка не става ясно колко Kb или Mb са изхарчени, нито на каква цена. Смятах по 4,80, по 2,49 и по 1,50. Смятах с ДДС, без ДДС – не мога да ги засека и това е.

Помолих девойката да го направи вместо мен. Не можа.

- Моля ви да ми кажете до кого да изпратя оплакване.
- Ми не мога да ви кажа точно. Ние имаме стандартни жалби, които се попълват на ръка в свободен текст и ние ги пращаме до един отдел. И до един месец ще получите отговор.
- Аха, и до кой отдел ги пращате?
- Ми имаме си такъв отдел.
- Няма ли да ми кажете кой е отделът, човека, някакво име..?
- Не мога.
- Дайте да я видя тая жалба.

Служителката ми направи копие на ксерокса. Бланката е адресирана до изпълнителния директор, без да се споменава име. След това има място за име на абоната, тел. Номер и номер на договора. Долу – място за подпис на абоната и човека, който я приема.

-         Ето, заповядайте. Попълва се в свободен текст.

-         Благодаря, ще я попълня и ще ви я донеса.

-         Ми то по принцип може във всеки магазин или офис да я занесете. Навсякъде ще я приемат.

-         Не ви се занимава с мен, така ли?

-         Не съм казала такова нещо.

-         Не беше и нужно. За ваше успокоение, ще ви кажа, че работя наблизо и смятам да я донеса тук. Освен това, ще напиша писмо до изпълнителния ви директор и ще го изпратя по куриер до централата ви; ще напиша жалба до Комисията за защита на потребителите и до г-жа Меглена Кунева която, ако не знаете мога да ви кажа коя е и със сигурност ще ми обърне внимание, защото имаме общи приятели.

-         Няма нужда да ми казвате.

-         Значи знаете, браво! Довиждане и приятен ден!

Усмихнах се мило и прибирам хартиите в чантата си. Девойката стана и си сипа водичка. Изпи водата на екс и отиде в бекофиса.

Ще се занимавам с жалбите като се върна от морето, където вероятно ще им вкарам още малко пари1ки от роуминг. Но няма да се спра. И ще продължа да ходя при същата девойка в същия офис на Мтел. Докато някой от нас се предаде или докато намерим компромисен вариант. И от време на време ще поствам тук

От известно време се дразня на Мтел, а от днес вече искам да се сбия с някой там. Или със всички там. И като приключа това, което съм започнал, много дълбоко ще се замисля дали да не прекъсна клиентстването си в първия български GSM оператор.

Нека да разкажа…

Както често споменавам из постингите си, пътувам в чужбина доста. От м. март до сега пътувам всеки месец, за по няколко дни, а в различни случаи и няколко пъти за по няколко дни в месеца.

Миналия месец имах резидентен период за магистратурата си, този път в Унгария. Бяхме настанени в едно градче на 30-ина км. от Будапеща, в едно уютно хотелче, което беше отдалечено от всичко, включително и от най-близкия интернет клуб (около 45 мин. пеша). Аз реших, че бих могъл да използвам новите технологии и възможностите, които предоставят, за да проверя електронната си поща на лап-топа с интернет през мобилния си телефон, който както се сещате е с номер на Мтел. Все пак обаче, реших да проверя какави са тарифите, за да си направя някаква сметка. Обадих се на Мтел call center-а и ги попитах следното:

„Намирам се в Унгария, използвам услугите на Водафон, както препоръчвате вие. Кажете ми колко ще трябва да платя, какви са тарифите за интернет през телефона като крайна цена.“

Отговорът беше: „4,80 лв. на мегабайт, като колкото повече МБ използвате, толкова по-евтини стават.“

Втори въпрос: „И това е крайна цена на интернет през роуминг от Унгария?“
Отговор: „Да, това е крайната цена!“

„Чудесно!“ – помислих си аз. Това означава, че мога да си проверявам мейла през оставащите три дни от престоя ми всеки ден, по веднъж, за по няколко минути. И така и правих. По мои сметки и засечки на компа, съм изхарчил не повече, ама просто върховно и немислимо не повече от 5 макс 6 мегабайта. И то при скорост на и-нет от 115 кб/с, представете си това колко време би ми отнело. И нито съм отварял снимки, нито съм пращал файлове, нито съм получавал, нито са се ъпдейтвали програмки… нищо… 

Та сигурен, че съм използвал не повече от 6 мегабайта, което по 4,80 лв. на МБ прави 28.80 лв., весело кацам на летището в София, включвам телефона и получавам смс, който ми казва, че съм достигнал кредитния си лимит. Който е 200 лв! И почвам да си мисля как е възможно да се случи. Всъщност мислех си колко е невъзможно да се случи. Защото в деня, в който започнах да си проверявам мейла, ми нулират сметката. Т.е. започнах на чиста сметка и не би следвало да имам предишни някакви натрупвания. Ок, реших да изчакам да излезе фактурата. Сметката ми се нулира на 6-то число и на 7-мо фактурата ми е готова.

От няколко дни обаче, като звънна на *88 и се опитам да си проверя текущата сметка, един женски глас ми казва, че в момента не могат да ме обслужат точно с тази услуга и да звънна отново след 16.00 ч. Като звънна след 16.00 ми казва да звънна след 22.00, а като звънна тогава, ме съветва любезно с автоматичния си глас да звънна след 24.00 часа. Е, да стоя до след полунощ, за да си чуя сметката малко не ме кефи. Особено сед като на другия ден отново се повтаря цялата случка.

Днес обаче, частично имах достъп до тази услуга. Казаха ми, че стойността на фактурата на моя номер с ДДС е 280.00 лв.! Естествено реших, че не съм чул както трябва и прослушах отново. „Няма грешка, Митак! Вътре си с 300 лева от заплатката, дето я изкарваш потейки се в офиса докато хората се пекат по плажовете…“.

Опитах се да погледна фактурата он-лайн, на корпоративния сайт на мтел, където обаче се оказа, че фактурите ми не са качвани от м. май. По някаква причина. Звъннах аз на *88, изпълнен с желание за разговор с непознат глас, но уви, всичко което чух беше една изтъркана мелодия на някаква песен от края на 90-те. На петата минута реших, че никой от Мтел не иска да си говори с мен, а и нямах повече време да се занимавам с това. Имах по-интересна задача – да преодолея блокадата на Цариградско и да стигна от Дружба до ЦУМ за 40 минути.

Няколко часа по-късно вървях по Графа и Славейков, сетих се че има офис на Мтел наблизо и свърнах по Раковска. Влязох вътре, изчаках си реда и се настаних на гишето с грация, присъща само на човек, зареден пушка двуцевка и колан с гранати.

Първо метнах едно малко ножле, с усмивка разбира се: „Добър ден, опитвам се да си разбера текущата сметка от няколко дни, но от кол центъра ми съобщават, че услугата не е достъпна. Вие имате ли представа какъв е проблема?“

- Ми не, то понякога системата прави грешки. Ще трябва да изчакате.
- Добре, до кога ще трябва да изчакам, за да си рзбера текущата сметка?
- Ми не мога да ви кажа. Опитвайте по-често, за абонати на договор услугата е безплатна и не ви се таксува, така че няма да имате проблем.
- Ок, значи не е ясно каква ми е текущата сметка към момента. Нито за мен, нито за вас, така ли?
- Това е временно, системата…
- Добре, добре… Не ми обяснявайте системата. Кажете ми каква е стойността на фактурата ми?
- 280 лв.
- Чудесно, мога ли да получа разпечатка, защото много рядо плащам такива сметки и малко ми е странна тази сума.
- Ами чакайте да погледна… Имате роуминг и повече от 180 лв, за Интернет в роуминг.

Тука бързо смятам на ум, че 180.00:4.80 (колкото ми бе съобщена цента за МБ интернет в роумин) прави 37.5 мегабайта. Хе-хе… Аз че съм идиот – идиот съм, ама не съм чак толкова малоумен, че да изхарча 40 МБ в роуминг. Все пак…

- Добре, ще ми дадете ли подробна разпечатка, искам да видя точно кога колко МБ съм изразходвал. Там нали пише?
- Пише, разбира се, всичко пише, но се опитвам да ви спестя 4.50 лв., колкото струва разпечатката. Чакайте сега да видя…
- А дали ще може да погледнете колко струва 1 МБ в роуминг, в страна от ЕС, защото малко не ми излизат сметките. Според колегите ви от *88 един МБ е 4,80 лв., но малко не ми се засича с това, което аз си мислех. Излиза, че е няколко пъти повече.
- Да, момент само. Сега ще погледна… А, много странно. При мен излиза че е 2,50 лв.!
- Имате предвид 2,50 на МБ, а не 4,80, така ли? С ДДС?
- Ох, много странно, наистина… Защо ли така се получава?
- Ще си получа ли разпечатката?
- Ами да, ако наистина смятате че ще ви е полезна.

„По дяволите, не съм дошъл да ме учиш! Искам си разпечатката веднага!“ – светна ми една мисъл в главата и усетих, че съм се надвесил над девойката малко повече отколкото е необходимо, а пък тя вече се потеше и морно отмяташе кичурите от челото си. С прическа беше иначе…

- Да, ако обичате.
- Ок, начислих сумичката към сметката за следващия месец…
- Добре, остана и разпечатката да ми дадете…

10 секунди…

- Всъщност знаете ли, има някакъв проблем с разпечатката. Понеже фактурата е излязла днес, в системата все още няма подробна разпечатка на услугите за тази точно фактура.

„Е, не… искам някой да ми каже, че не е истина… Кажете ми че Мтел не са нещастни крадци! Само че, колкото и да ми го казвате, няма да ви повярвам!“

- Как така?
- Ами не знам, системата нещо…

Точно в този момент ми се искаше да кажа на девойката, че може да го духа колкото иска. И тя и системата и колегата й, който ме поглеждаше подозрително през стъклото на бекофиса и се чудеше какво правя там 20 минути. Не го направих, защото вътре имаше един полицай, а щях и него да го пратя да прави неприлични неща…

- Ок, какво правим тогава? Не можете да ми кажете текущата сметка, не знаете защо електронните фактури ги няма на сайта, не знаете колко струва един МБ интернет, не можете да ми изкарате разпечатка. Можете ли поне да ми отчислите тези 4,50 лв., които преди малко ми начислихте?
- Ами всъщност не мога.
- Сериозно ли говорите?
- Да няма как да върна системата назад.
- И какво препоръчва системата в такъв случай?
- Ами изчакайте малко…

Девойката стана и отиде в бекофиса, при младежа който приличаше на бек. Малко си говориха, тя му обясняваше, той на нея също… Върна се и седна, видимо уморена от мен и от това, че е притисната в ъгъла, с опряна двуцевка  в главата и гърмящи гранати около нея.

- Не можем да отчислим парите.
- Ок, вие така и така сте тук. Може ли да мина след 1-2 дни, когато ще можете да ми дадете подробна разпечатка и да ми я дадете тогава без да плащам отново?
- Ми не може. Операциите имат номера и системата…
- Добре, добре… ясна ми е системата. Дайте ми разпечатка за предния месец и да приключваме по някакъв начин.

Даде ми разпечатка за юни.

- И все пак да ме насочите към кого да се обърна за това, че не мога да видя никъде нито фактури, нито текущи сметки, нито какво съм изразходвал?
- Ами не знам към кого точно да ви насоча. Опитвайте в Интернет и на *88. 
- Кога да мина за разпечатка?
- След 1-2 дни.

името на такъв град от съседна Гърция. Фрашкано е с народ, нагоре – надолу, навсякъде. Изгорелите газове на колите пълзят  из центъра и брутално нахълтват в дробовете ми. Освен това ми е студено и гадно и ми се иска да се телепортирам вкъщи и вече да съм си сипал мааааалко Sobieski круша. Но единственото, което мога да направя, за да си доставя капчица удоволствие е да запаля цигара и го правя. Димът от цигарата се смесва с газовете на колите в някакъв перверзен коктейл. А няколкото секс-магазина придават сюрреалистичен пейзаж на цялата история.

Дружба е далече. Заставам на ъгъла на Солунска и Ботев и чакам маршрутка. Около 15 минути маршрутка няма. Накрая идва, но е така натъпкана, че напомня… напомня бурканче с риба копърка. Липсва само сосчето. Решавам, че няма да успея да стигна до Дружба жив ако трябва да изтърпя натискането на някой, който е решил да спести време и да се качи в маршрутката като мен. Устремявам се пеша и геройски да прекося центъра и да стигна до Орлов мост. От там минават много рейсове, тролейчета, маршрутки… И ще се прибера по-бързо. Пък и ще повървя малко… да разпусна напрежението и очите ми да починат малко от компютъра, пред който вися по цял ден.

По едно време ме напушва глад, страшен глад. Такъв глад, че изобщо не се замислям дали вкарвам боклуци в тялото си и за 3 минутки съм набутал два чийзбургера от МакДоналдс в стомаха си. Купувам и 2 кила домати. Някакви късни и не кой знае колко червени… Даже изяждам един като ябълка.
Стигам до Орлов мост. Ядейки домат и вдишвайки чистия въздух около Попа и паметника на Съветската армия. И така, най-сетне стигам до „заветния хълм“ – спирката на Орлов мост. И чакам. Всъщност не чакам. Моя автобус идва веднага – 604. Затичвам се, но като виждам вътре какво е – се отказвам… Ако се кача в автобуса, вероянто ще пристигна на мойта спирка леко сплескан. (Дали ще изглеждам отслабнал? Трябва да опитам някой път). 204 – ходи до Дружба 2, но пак ми върши работа. За съжаление и там е като бурканче с копърка. Тролей 11, тролей 4, автобус 404, 84… Всичко е претъпкано… Почвам да си мисля за такси… Даже ми става готино като си мисля как се возя в таксито… Бъркам в задния си десен джоб. И вадя 2 лева. Бъркам в джоба на якето и изкопавам от ъгълчето 2 по 50… стотинки. Общо 3 лева. Ще ми стигнат, но ако хвана таксито от Плиска. Със засилка се забивам в желето от пътници в един автобус 76. Трудно ми е да дишам, но успявам да издържа 5-те минути до следващата спирка. Даже не дупча билет. (Искам да отбележа, че винаги, ама винаги дупча). Слизам, оглеждам се за такси и… мамка му! Няма таксита. Почвам да мразя София, себе си, света, всички таксиджии и всички хора, които са решили тази вечер, като мен, да се приберат с такси. Виждам една зелена лампича в локалното и обнадежден тръгвам в лек тръс към нея. Преди да стигна обаче, една лелка се приближава до колата, отваря врата и се качва… Същото се случва с още две таксита, които се появяват в рамките на 10-ина минути. Останалите таксита са червени. Т.е. заети…

Ставам на ъгъла на локалното с улицата дето води към Интерпред. Слава Богу успявам да спра едно такси, което слава Богу ме качва и тръгваме към Дружба. Задръстването е ужасно. За светофара на баира в Дружба колите са стигнали чак горе до разклона за летището. Не ми дреме, ще чакам. Апарата вече показва, 4.80 лв. Пак не ми дреме. Звъня на брат ми да слезе да ме чака пред блока и да донесе 2 лв. със себе си…

Така и става. Най сетне съм вкъщи. Нашите вече пийват ракийка. Доматите, които купих мигом са нарязани на салаTка. И аз си сипвам чашка, отпивам и ми става едно такова хубавко на коремчето… От телевизията кънти някаква чалга и знойна едрогърда расова мръсница развява гърдите си, стегнати в лъскав сутиен. Което някак си допълва атмосферата…

Навън все още е студено. А изгорелите газове на колите, вече са се смесили в отровен елексир с миризмата от балираните софийски боклуци на Гара Искър, пушека от комините на ТЕЦ Изток и сярната миризма от Кремиковския завод… И ми е много готино!